Как така?

Оня ден виждам един дълбок житейски въпрос, забит на страницата на Крива спица: „Това събитие XC ли е или Enduro?“ Съвсем сериозно пита човекът. Иска да се определи. Май още никой не е отговорил и ще рябва да се заема аз…

Ще започна отдалеч, от първия ден. Лежа си под открито небе. Вече е тъмно. Полуслънчасъл съм и се чувствам несигурен в себе си. Вирусен ли съм (шшшт!), махмурлия ли съм (бях на бал снощи). И аз не мога да се определя – страдам или се опиянявам? Сънят не идва. Не е зареди възбуждащото „р“ на Муци или ударния акомпанимент на Брадичката. Дори те утихват, а аз будувам и се чувствам още по-раздвоен под оцъклената от липса на отговори тиха нощ. От близкия гьол само една жаба пита : как-така? как-така?

Нататък Как така?

Преломни времена?

Навярно сте разбрали, че ако не друго, то през последните няколко месеца имаме много време за размисъл.

Напосред тоя дълбок и всенароден брейн-сторминг и аз без да искам се натъкнах на някои неоригинални прозрения: „Абе, не е лошо да си лежим, дори и когато стоим!“

Така е. Ставам сутрин и не ми се става. Излизам от вкъщи, ама някак си свиквам да не излизам. Абе, така рутинно, подмолно ти се преобръщат навиците. И ти е едно удобно, сънено… Иначе онлайнения живот, работата си вървят с несекваща и най-бодра сила…

А и вече сме на възраст. Трябва да се кротнем, да си караме по познатите междуселски пътища… Съвсем актуални мисли.

Нататък си отиваха нещата, въпреки че ми се обади Любчо. Прави ми предложение за каране, ама иска да ставам рано. Адаша и той му се спи, не иска да става по нощите. „На Любчо му е лесно – Рибарица му е в селския район…“ Тия мисли се утаяваха в мътно нежелание. „Кога ще ви дойде акъла!?“ – сложи капака жената.

Всичко това го обяснявам, за да мога точно и само сега, завинаги да заявя: „И все пак Корояда се върти!“ Фатална и вдъхновяваща е природната сила.

Нататък Преломни времена?

Гара Боч

Това е гара разпределителна за БОЧ-ове и БОЧ-лета от всякакъв размер и се намира от обратната страна на баш Бочленда в района между Лакатник и Бов.

Към дестинацията се подхожда в състояние на пълно душевно равновесие, увереност и спокойствие. Предозирането води до временни тремори и синдрома на меките колена. Прекомерното зяпане и чудене може да предизвика трайна велосипедна малоценност.

Нататък Гара Боч

Къде си, Кресна?

За малко беше тази публикация да е белязана от цели два прецедента: 1) да говоря за кино и лични терзания, а не за колоездене*; и 2) да се сложа на корицата. Двойна излагация. Но ми мина. От първото ме Спа́си <З … и остана само второто.

Снимките така или иначе трябва да покажа.

… все пак връзката с филма ще я оставя, защото и „Кресна“ може да е име на красива и пакостлива жена ;)


* За колоезденето остава второстепенната роля (на румънката Лара).

Нататък Къде си, Кресна?

Ботушаров е радос

Чудите се как толкова години нашият mtb Admin стои насред каймака на висшето сайкло съобщество (съкратено ВеСеСе) и даже е несменяем негов главен? Преден пост в борбата срещу организарания застой и олигархичния мързел? Проповедник на мтб гимнастиката? Учител на народа?

За всичко е виновно задкулисието, мъглата на прехода от есента към зимата, скритите ДСЛР сили и обръчите от точни приятели.

Нещо неясно? Сега ще вдигна завесата. ;)

Нататък Ботушаров е радос

‘Земи!

Ако си спомняте Гепи / Snatch, там има една сцена:

– 86 карата! / – Къде? / – Враца. / – Враца? [невярващо] / – Враца! [ти тъп ли си?] / – Враца?! [какво е това] / – Да, Враца! [ядосано] Чувал си, нали – барут, камънье, лизганье и мадъфакин каранье!

„Нещо за деклариране?“ Или това беше друг филм?

Нататък ‘Земи!

Правим кворум, снимки и деца

Както и по други поводи и състезания съм казвал, ние милеем за българското планинско колоездене и затова се опитваме да го подкрепяме… Я, с някой насърчителен вик. Я, с някоя снимчица или зарибено дете.

Насред поголовния прахоляк, застлал всичко около трасето на Боровец Open cup, се разходихме и уловихме някой и друг състезател, скок и слънчев лъч. Публиката почти липсваше, но не се отчайвайте. Пазете си топките и допринасяйте смело за приръста на байкъри… или поне фенове. Както правим с Адаша и Оги.

Нататък Правим кворум, снимки и деца

Дис-кю-тек

Мнозина от вас навярно са чували, а малцина знаят и от собствен (във всички нюанси на лилавото) опит, за особеностите на дискотеките в шоплъка?*

Накратко! В тези заведения онова, дето ти се иска – сините като рилско небе очи, чувствените, широко отворени, кобалтови зеници като крайвечерни езера, тъмно русите към рижо коси и ситните летни лунички по кожата на безоблачния изгрев, подканящото докосване на разноцветните нежни, закъснели цветя и меко резидави треви, прегръщащите туфи, дълбокото и примамващо зелено на безкрайния клек и извиващата се сластно към далечината пътека, онзи прекрасен рилски танц – неизменно завършва с кютек, пого или поне синина.

А всички в този разказ сме от провинцията и говорим меко… О, свещен ужас!?

* В тази категория не влиза северозападния район, който се характеризира с по-различни нрави, съблазни и ритми. Сещам се, да кажем, за едно преживяване в ранните утренни часове край с. Долни Лом на Борислав, споменато бегло в хрониката на Милко от ерата на Форума с поетичното заглавие „Половин нахапана, портокалова луна“ .

Нататък Дис-кю-тек

Оркестър „Карандила“ ft. Zero

Опитвам се да измисля име на песента, но освен класическия хит „Камъните падат, падат от небето…“ нищо друго не е останало в главата. Бедна ми е фантазията пред този музикално-байкърски ансамбъл. Синьо-каменен феномен!

Но вече по-добре разбирам оплетката от чувства, която завихря лирическия герой на песента и го води към любовен катарзис. „Помниш ли първата ни среща? / Помниш ли първата целувка… Слушай бе, Венчè, имай малко жал, виж колко материал за тебе съм събрал.“

Капка ми падна на сърцееетооо! [в много кратка кавър версия]

Нататък Оркестър „Карандила“ ft. Zero

Худъфакиз Найден?

Този въпрос виси като Шукадаровия… хм, меч върху всеки, който не е бил на тазгодишното издание на Перпендикулярната вселена – 13-то, между другото.

Нека си остане така. Няма да ви казвам, защото пред подобна фатална неизвестност бяхме изправени всички, когато в един морен юнски ден се събрахме на площада в Ардино и не знаехме дали ще ни изпраска веднъж, ще ни праска втори път и повече няма да бо… да вали.

Да си кажа: с Найден се познаваме само задочно, по заобиколни перпендукулярни пътища.

Нататък Худъфакиз Найден?