Как така?

Оня ден виждам един дълбок житейски въпрос, забит на страницата на Крива спица: „Това събитие XC ли е или Enduro?“ Съвсем сериозно пита човекът. Иска да се определи. Май още никой не е отговорил и ще рябва да се заема аз…

Ще започна отдалеч, от първия ден. Лежа си под открито небе. Вече е тъмно. Полуслънчасъл съм и се чувствам несигурен в себе си. Вирусен ли съм (шшшт!), махмурлия ли съм (бях на бал снощи). И аз не мога да се определя – страдам или се опиянявам? Сънят не идва. Не е зареди възбуждащото „р“ на Муци или ударния акомпанимент на Брадичката. Дори те утихват, а аз будувам и се чувствам още по-раздвоен под оцъклената от липса на отговори тиха нощ. От близкия гьол само една жаба пита : как-така? как-така?

Следващият ден и следващият, и по-следващият не носят изцеление, а само още горещо слънце и въпроси. Боч ли е или айляк?* Ако се загледате в снимките, трябва да ви направи впечатление, че са основно в тея два жанра, които, разбира се, са с различно художествено внушение. Един път се лежи, спи, кисне в разни водни басейни, после някой стиска зъби и бочи, чупи крайници… Нирвана и болка? Как-така? Как-така?

Като цяло това нерешимо перпендикулярно противоречие на планинското колоездене – XC или Enduro, боч или яйляк, прав или крив, болка или щастие – не може да се реши с някакви светски мурафети. Конушлиев предложи да нарисуваме една координатна система с четири квадранта… Уф! Мани ги тия head-of-незнамсикво презентационни пинизи. Тука става дума за необуздано чувство, за религия, за съчетаване на несъчетаемото, за двете лица на един перпендикулярен Бок. Вярващите да ме простят, а заради последователните атеисти мога да го нарека „диалектически велосипедизъм“, където противоположностите се снемат без да се отричат и така оборот-по-оборот стигаме до по-горен етап на колоездачната съзнателност.

Май се олях тоя път? За по-простите пиянци ще го обясня така: „Да се гътна или да гаврътна?!“ И така ден след ден, нощ след нощ виси този въпрос без окончателен отговор…


* И ако за голяма част от читателите „айляка“ няма нужда да се обяснява, то за неспециализираните в колоезденето ми приятели е важно да разясня явлението „Боч“, „bo4“ и други вариации на изписването. Напоследък то набира прекомерна популярност… но да не се оплаквам. За да не изпадаме в неудобни ситуации, направих си усилието да изследвам казуса и ето ме сега с нещо като история на понятието (Begriffsgeschichte, нал’ тъй, Пенч?). Всичко започва от някой си врачански пилигрим Манол, който дори има татиуровка „bo4“ от вътрешната страна на долната устна. Този герой има таланта да се раздава на макс във всичко, с което се захване (предимно партита и субстанции), да не се пести до пълно изтощение и дори болка. Крайно напрежение. Абсолютно обратното на „айляк“. В нашия колоездачен жаргон навлезе като пасаж или начин на каране, което изисква върхова съсредоточеност, макс напрягане на физическите, но не на последно място и психо-соматичните способности на карача. Така, да избочиш, значи да „макснеш“, даже да минеш отвъд. Да изпиташ ужас от себе си и това, което си направил… За хуманитарните ми приятели ще стане ясно, че боча се родее със силно естетическо преживяване. Родината на Боча е Врачанският балкан, а неговият пророк са Враца трейлс.