Не съм сигурен какво точно се зове „Баланица“, но то по няколко параграфа се оказа Подходящото място за повторна премиера на смълчалите се „щуротийки“.
Напоследък – и аз не знам защо – изследователските пътешествия останаха на заден план. Не съм спирал да карам, но в името на спорта не съм се губил. Старият ми фото-апарат, също така, предаде Богу дух. А какво е великото велосипедно откритие без бордови дневник!?
Та бях усмирил щурия порив към храсталака.
Но отпущиха празниците, огря декемврийското слънце и настъпи велосипедната Коледа… моля, яжте по парче от Баланица! Постите свършиха.
