Най-голямото удоволствие в планинското колоездене

другарско рамо

Сигурно очаквате някакво гениално прозрение… или, по-вероятно, някое съвсем банално заключение?

Най-голямото удоволствие, разбира се, идва с най-големия риск.

Преди година пак ходихме до Полена и Черниче, но тогава малко се прекарахме. Дойде ред да се върнем (с повече биячи за кураж) и да си съберем „провала“ с лихвите.

Нататък Най-голямото удоволствие в планинското колоездене

Страшно езеро в главата

страЩно!

Понякога ми е доста трудно да измисля заглавие. Не винаги, но този случай е такъв. Постоянно се колебая между желанието да изпъкна, да оригиналнича и после обратно – да туширам присъщата ми маниерност, да бъда директен. Живеем в простичко сложен и все по-банален свят.

Ще ви разкажа за настоящия случай съвсем откровено. Нещо като инвентаризация на развинтените ми асоциации. Току-виж ходом се родило нещо.

Нататък Страшно езеро в главата

Щури по традиция

нормална мисъл

С Марто си имаме вече нещо като навик – падне ли хубав сняг, стегне ли по-ячък студ, ние отиваме на разходка.

Донякъде наивно се отказахме от по-високата планина. Беше неделя, а разполагахме само с няколко часа. Преценихме, водени от здравия разум, че трафикът по Витоша ще е пренатоварен, че не ни се блъска в колите, че няма да има къде да спрем… Затова си хванахме от Бояна и докъдето стигнем.

Срещнахме съвсем малко хора, на Момина скала нямаше никой. Снегът недокоснат. Излиза, че здравият разум не е излязъл с нас днес?

Нататък Щури по традиция

Юта, щата Симитли

залисани в играта

В този ден светлината не беше много вдъхновяваща и трябваше да измислим друг мотив. Няма „линия“, няма гледки – стига с общата естетика! Днес ще си говорим на байкаронски диалект.

Та, освен с Великата китайска стена на гледките районът на Симитли е известен и с Малката Юта – сух, неизследван пясъчник между Полена, махала Реката и село Черниче.

Забравихме си камиончетата и лопатките, но не и колелата. Кой иска да играе?!

Нататък Юта, щата Симитли

Линията „Вижино“

началство и свита

По западните ни български крайнини има една специална линия. Нещо като укрепена линия, велика китайска стена на гледките. (Аз сам я построих ;)) Захласнеш ли се веднъж, няма отстъпление.

Тя се намира на едно точно разстояние от рило-пиринския „висок фронт“ – достатъчно близко и също толкова високо, но не прекалено. Започва някъде от Скрино, може и Фролош, спуска се към Каймаканци през Логодаж, Горно Лешко, може и Падеш…  за да стигне до най-бойните коти на Докатичево, Брестово и Смолни връх над Крупник. Там е моят окоп, мойта топла землянка.

От време на време ген-щаба и разни адютанти идват на оглед, проверка на бойния дух. Лъскам байонета, заставам мирно и докладвам.

На западния фронт всичко е спокойно.

Нататък Линията „Вижино“

Веднъж на 1,000 години

залепени в пейзажа
залепени на пейзажа

Това го разбрахме чак на втория ден, когато историята на Бен Тен и Иван с големия ‘жип започна да добива епохалните си, величествени очертания.

Не знам колко от вас си дават сметка, но да изкараш деца на някакво отдалечено, открито, голямо и според вас красиво място (например, планина) не е толкова просто.

Като започнем 1) от майките – те трябва да са съгласни или въобще да не знаят (не правете това у дома), или (най-чистия вариант) да са в чужбина; после, 2) трябва да не сте много сигурен точно къде отивате – ако знаете точно, няма да е интересно или направо ще се откажете, щото е трудно, дълго, ветровито… като не сте съвсем наясно, хем е интересно, хем не знаете с какво да се оправдаете, като се откажете; 3) трябва да имате хубаво вино, сухо мезе; 4) добра прогноза… 5) сговорчиви деца…

За още много други неща мога да се сетя, но най-важното: трябва да имате дълга, огромна история, която се случва веднъж на 1,000 години.

А за по-възрастните – само картинките без историята… освен ако Генчо не я разкаже пак ;)

Нататък Веднъж на 1,000 години

Домашно mtb издание

оцветена гора
оцветена гора

В този блог милеем за планинското колоездене. Би трябвало да се забелязва. При всяка възможност гледаме да го подкрепим с това-онова: окуражителен вик, друг шум, някоя изцепка или пък снимчица.

Този уикенд заедно с късметлийското време ни предостави чудесна възможност. Около Драгалевци се случиха две състезания – по XCO (група мъже и жени от различни възрасти в стегнати и шарени трика пъхтят нагоре-надолу в гората… и така от 4 до 7 пъти, т.е. обиколки) и DH (не по-малко шарени, но по-така… екстремно разгащени се мятат надолу по корени и скали към хормоналното си обновяване).

Това е обяснение за лаици. Вижте малко.

Нататък Домашно mtb издание

Двама до Ябланица (без да броим четирите пътеки)

sir Адаша
Sir Адаша

Като същински улегнали байкърмени аз и Адаша си спретнахме една аристократична разходка до Ябланица… почти като с лодка.

Родословието ни е все така простовато, но заради безхаберието, с което се измъкнахме от всякви съботно-неделни обязаности, заради примрелите от дълго лято хълмове и гори, и заради яваш-яваша като modus vivendi се почувствахме царе.

Не! Като следобедни богове.

Нататък Двама до Ябланица (без да броим четирите пътеки)

Предай нататък

поглед в бъдещето
младостта е слънце

Често ходим с Боби в планината, но за него този ден си беше истинско кръщение в особеностите на семейния характер.

Идеята дойде от вуйчо Васката – от х. Вихрен до Тодорките и обратно със смесена компания. С Боби се вързахме без никакви амбиции. Дядо му и той. Докъдето я докараме.

От камък на камък, от било на било, през премка и две преминахме почти целия траверс. Спряхме се чак пред Голяма Тодорка, че да не каталяса. И после назад.

Моят корав планинар!

Нататък Предай нататък

Юбилейно издание

празник

Отговорността пред участниците в такива паметни събития е двойно голяма – да изживяваш и да го предаваш.

Двете неща обаче си пречат – живеенето и писането, карането и снимането. В удавения от образи днешен свят публиката е глезена. Иска предаване на живо, иска изоболие от картинки, движение, а това неусетно скрива живота. Вместо да го караме, ние го снимаме. Вместо да празнуваме, ние го регистрираме. Не е ли време за обрат?! Не е ли време за среден пръст?! А, Щипков?

Това е нещо като претенциозна теория, която удобно оправдава моя мързел… или несполука. Можех да кажа, че слънцето лошо (много) печеше, че бързах, че беше голям зор – беше.

Тц! Живея без да share-вам. Карам без да спирам. Нали, Пешо!? ;)

И така поне още десет пъти.

Нататък Юбилейно издание