Чувал съм, че някои от симптомите на критическата възраст са неориентираното поведение и студено-топлите вълни.
И наистина, как бихте възприели трима зрели мъже, които пред топлия минерален басейн, потната биричка, цвърчящата скара, изящния слог на Мира, масажите на Лелята и Каката*, избраха тропота на мартенския дъжд, подпухналите от влага хълмове, хрускащия пясък (дори и в ушите), малешевските драки и студ. Абе… объркани личности.
Дъртото поколение байкарони я помни тази игра. Затваряш си очите, приятелчетата скатават скъпоценното в близката околност и се започва. „Топло“ става, когато доближиш търсеното място и скритата вещ. Роб съм и аз на тази игра. Обсебен и бродещ… байк назгул.
В рамките на два часа потърчах из кривите дерета над Кресненското ханче – нещо като Емин Муил, дребна версия. Намират се някои обнадеждаващи неща. Разбрах и, че Дивил е лично име. Пък околнността барабар с реката е Дивилска.
Малко остана!
Чудех се как да го извъртя, защото „езикови“ е суха дума, „устни“ звучи стиснато, свито, а ситуацията е точно обратната… отворена и хлъзгава. Пък и тук става дума за един цял космос отвъд учленяващите слова. Нещо тайно и необяснимо. Нещо като хубавото време, доброто настроение и жените като цяло.
Въртеливите движения, казват, само увеличавали kefa. Така да бъде! Но без да се целуваме.
Нека се поупражняваме.
Този същия ден, започнал така вълнуващо, продължи в Кресна. Моите бурни сутрешни чувства заглъхнаха в монотонното жужене на асфалта към Горна Брезница. Предстоеше ми истинско, човешко каране. Най-сетне!
Цели трима са моите спътници, три са и спусканията – доста показателни за различните склонове от четирите страни на закътаното село. Склонът на север от селото беше сух, чакълест и лъзгав. Западният беше по-влажен, по-ритмичен в горната част, мотивиращо крив и тесен на финала. Източният склон в посока Кресна – бърз и дракав в началото, свърши още по-надъхващо – по-едро каменист и труден, но пък по-широк и стабилен.
Има какво да се види.
Редовните читатели на този щурав комикс са наясно, че от известно време се пъна върху един въпрос от всемирно мтб значение – има ли над дефилето караема връзка между Крупник и Тисата? Надявах се да сложа точка на този въпрос по един категоричен начин и по-скоро май отрицателен.
Както обикновено става в живота, отговорът не може да бъде прост и ясен.
И на Галилей, и на Милко, и на мен ни се иска да се върти, но велосипедната луна си има и тъмна страна.
Първо да се извиня, че в тази история пак няма диалози. Не че не си говоря сам, но дали трябва и това да слушате?
Имах редица срещи, и разговори водих, но бяха по-скоро делови.
Като изключим намека за „овчаря“, който не съм сигурен че разбрах. Ловците са хора със сурово чувство за хумор. От тънките им усмивки заподозрях и известен сексуален момент. Не бях с клин. Сочеха ми като пример най-младия авджия, който имаше забодено на шапката проскубано перце. Бил му го дал „овчаря“. Младия се оказа от Благоевград, шосейкаджия, с три Обиколки на България. Братя шосейки, внимавайте! Над Крупник в мъглата вилнее Овчаря. Ууууаааа!
И без него това място не е за хора в ликра. Много друса. :))
Привързан съм към Крупнишките баири и т’ва е!
Надявах се почивните дни да ме огрее слънце, да ме обвие есенна топлина и най-подир да покарам. Покарах… малко, но яко. Сутринта се навивах, че няма да вали много, но като поех по склона над дефилето и заваля силно, и мъгла падна, и студено ми стана.
Намереното обаче ме сгря. Имам амбициозен план, който добива все по-ясно и по-сладко очертание. Пътеката е от най-прекрасен вид.
Слизането обратно ми даде възможност да си припомня, какво е да оцеляваш сред мокрите крупнишки камъни с 100 милимитров твърдак. Жална ти майка!
Ако преди да влезе в Кресненското дефиле от север човек погледне леко нагоре и вдясно, ще види по сипея хоризонтална черта. Нямах особени илюзии, но какво пък – око да види, крак да стъпи. Хубав повод за надъхана есенна разходка.
Чудех се дали да взема колелото, но го дадох предпазливо. Изтеглих дългата клечка. Защото има пътека. По-скоро козя или за други животни… поне четирикраки.
Дивни и рядко виждани места.
Верни на древната тевтонската мъдрост: едно връткане, не е оборот… отидохме пак в Крупник.
Поредното ни поклонение е в жанр „мамутско лежерно“ и затова снимките са оскъдни, задъхани, но и показателни. Ако не знаете, „лежерно“ значи всеки според себе си и своите извратености. Тъй де, всеки го вЪрти различно. Почитателите на продължителния хамалски… труд забиха дълбоко в гората, Пацо и Джанджи гонеха дивото (по-скоро тях ги гони*), а нашата част е би. Прекарваме се двойно. Само истинските манЯци – садистичният баце Вуте и мазохистичният Бокич – го правят всичко наведнъж – дълго, диво, двойно – давай го насам!
ИзврЪтеняци.
––––––
* Историята е истинска и включва срещи с нервни прасета и катерене по дървета.
Февруарското слънце е измамно, както и надеждите, че след Кресненското ханче няма да има сняг. Тънък, хрупкав и после кишав – извади ми въздуха.
Трябваше да се действа по-стегнато, щото имах време до 11 ч. Тръгнах по пътя над банята в Горна Брезница. Склоновете бяха екстра за каране, но не и пътя. След втората серпентина видях нещо отсреща ала „по-си-струва-бутането“, което прерасна в носене.
Пътеката е супер, но я изгубих. Надежда има, че води към билото. Някой друг път… с надеждите. Нататък Нещо като прекарване
