Веднъж на 1,000 години

залепени в пейзажа
залепени на пейзажа

Това го разбрахме чак на втория ден, когато историята на Бен Тен и Иван с големия ‘жип започна да добива епохалните си, величествени очертания.

Не знам колко от вас си дават сметка, но да изкараш деца на някакво отдалечено, открито, голямо и според вас красиво място (например, планина) не е толкова просто.

Като започнем 1) от майките – те трябва да са съгласни или въобще да не знаят (не правете това у дома), или (най-чистия вариант) да са в чужбина; после, 2) трябва да не сте много сигурен точно къде отивате – ако знаете точно, няма да е интересно или направо ще се откажете, щото е трудно, дълго, ветровито… като не сте съвсем наясно, хем е интересно, хем не знаете с какво да се оправдаете, като се откажете; 3) трябва да имате хубаво вино, сухо мезе; 4) добра прогноза… 5) сговорчиви деца…

За още много други неща мога да се сетя, но най-важното: трябва да имате дълга, огромна история, която се случва веднъж на 1,000 години.

А за по-възрастните – само картинките без историята… освен ако Генчо не я разкаже пак ;)

Нататък Веднъж на 1,000 години

„Кочмара“ за симфоничен оркестър

епика във Вагнеров мащаб

Съвсем в реда на нещата зимните месеци наложиха в репертоара на „Щуротийки“ по-камерни изпълнения – Кътина, Локорско и тук-таме нещо около Благоевград. Този уикенд се очертаваше подобен вариететен тур със специални танцьорки от Майна таун… Те обаче ме врътнаха. Трябваше да компенсирам рязко и отново да мъстя.

Наранените чувства водят до ексцесии, но и до епични художествени сублимации. Като нацупена блондинка трябваше да ударя нещо близо до Пловдив – Карлово и Кочмара – пък нека ги боли! Ревността върти педалите на света.

Засуквам фуста и дискретно разголвам бедро…

Нататък „Кочмара“ за симфоничен оркестър

Северняшка ръченица

раз-два-три, раз-два...

Какво е характерно за нея? Големи амплитуди и отсечени движения. Върли склонове, влажни мъхести камъни от всякакъв размер, гнили клони и ланшни листа…

Рипай сега, да те видя!

Играта си е игра, карането си е каране, но когато го правиш с приятели се превръща в истина, споменът от истината в легенда, а легендата в мит… ;) …после, евентуално, написваме и Библията!

Истинско хоро в околностите на Зелениковския манастир, Амбарица и изкарващо въздуха слизане към с. Черни Осъм. Нека музиката да свири! Ще пишем друг път.

Нататък Северняшка ръченица

Мъх, слънце и още нещо

трева и небе

Този ден трябваше да е по-хладен, но при нас се случи задушен от мъх, слънце и гледки от най-разен порядък.

Поехме от село Мирково с идеята да се качим до Старопланинското било и да дирим сгодни пътеки за спущането. Не бяхме сами – Голфове, цигани, червени боровинки, малини и други. Изобщо дивно населен край.

Черните пътища обаче доминират. Те биват няколко типа: за каране, за бутане, за носене, но са  винаги пътища… кой ги кара тия? Пътеката към Буново беше изключение, което си струваше.

Нататък Мъх, слънце и още нещо