Страшно езеро в главата

страЩно!

Понякога ми е доста трудно да измисля заглавие. Не винаги, но този случай е такъв. Постоянно се колебая между желанието да изпъкна, да оригиналнича и после обратно – да туширам присъщата ми маниерност, да бъда директен. Живеем в простичко сложен и все по-банален свят.

Ще ви разкажа за настоящия случай съвсем откровено. Нещо като инвентаризация на развинтените ми асоциации. Току-виж ходом се родило нещо.

Първата версия на заглавието беше „Страшно езеро е небето“… Ходихме на Страшното езеро, небето беше… интересно. И така се сближиха страшното на мястото и езерото на небето. Връзката обаче само аз мога да я видя. Викам си: „Стига с това небе, бе! Какво си го вирнал тоз’ гоголски нос!“ Абсолютно насилие върху живота и реалността. Страшното езеро е страшно, щото е страшно, а не защото е страхотно. То е страхотно, но по-един по-надвиснал, спотаен и сенчест начин, а не като страхотната неизбежност на зимното небе. Нали? Двете не си вървят.

В такива безизходни ситуации малко врътване може да напасне нещата. „Страшно езеро в небето“. М’не! Не проработва. Пълна и претенциозна спекулация. Истинското страшно езеро не ходи в небето. Крие се от него.

Точно когато се отчайвам от мешавицата в главата и, аха, да почна отначало, и то ми се яви… В моята глава ситуацията е страшно неразбираема, но в много редки моменти облачетата се врътват, канарите се озъбват, водата блести тъмна и бистра така, че с пейзажа почваме да си говорим на един език.

Май само ние си го разбираме?