По време на перпендикулярната вселена не е рядко да се чуе фразата: „Това ми е за последно… Много е асфалтът, няма да дойда повече… Това бутане е ужасно – баста! … Бах, ужасно ме боли главата! … Счупен съм и скърцам! … Млад съм, а това е тъпо! … Не мога да го карам! … Умирам!“
Падаш, но скоро се оказва, че пак ставаш! Умираш, но след вечеря се връщаш.
Лазаре, стани и върти!
Нататък Връщане от оня свят…Има-няма вече петнадесет години разказвам истории от перпендикулярния свят – неизменни драми, неординерни картини, обрати и незаменими щастия.
Но няма да е късно да надзърнем към човешките връзки, които изгражда тази велосипедна мистерия. Идваше ми да го нарека „любоф“, но изпитах заслужен свян към семейната аудитория и непоправимите имиджови щети, които могат да нанесат някои весели асоциации с уредите в нашия бранш – курбели, педали и пр.
Действителността отдавна е опровергала половата хомогенност на нашето вело общество. Ехеее, колко половинки са се намерили, на какви изпитания са се подлагали, а сигурно са се и разпадали… Но да не правим сантиментални отклонения.
Става дума за приятелства. Докато гледате редицата от (да не се лъжем) еднообразни кадри – някакви шарени хора, тука-таме голи, размахват телеса и колела насред планинските стихии, – не можете да не забележите някои проблясъци, трудно доловимо ухание, есенция във въздуха между двама, но може и повече участници… Потърсете ги!
Все едно когато пръднеш, да има кой да те разбере, приеме и съучастнически да ти отговори… а не, ей така, възмутено да се отвърне.
За това говорим – дует, оркестър, цяла перпендикулярна симфония.
Нататък Поне двама, но може и повечеОня ден виждам един дълбок житейски въпрос, забит на страницата на Крива спица: „Това събитие XC ли е или Enduro?“ Съвсем сериозно пита човекът. Иска да се определи. Май още никой не е отговорил и ще рябва да се заема аз…
Ще започна отдалеч, от първия ден. Лежа си под открито небе. Вече е тъмно. Полуслънчасъл съм и се чувствам несигурен в себе си. Вирусен ли съм (шшшт!), махмурлия ли съм (бях на бал снощи). И аз не мога да се определя – страдам или се опиянявам? Сънят не идва. Не е зареди възбуждащото „р“ на Муци или ударния акомпанимент на Брадичката. Дори те утихват, а аз будувам и се чувствам още по-раздвоен под оцъклената от липса на отговори, безмълвна нощ. От близкия гьол само една жаба пита : как-така? как-така?
Нататък Как така?Този въпрос виси като Шукадаровия… хм, меч върху всеки, който не е бил на тазгодишното издание на Перпендикулярната вселена – 13-то, между другото.
Нека си остане така. Няма да ви казвам, защото пред подобна фатална неизвестност бяхме изправени всички, когато в един морен юнски ден се събрахме на площада в Ардино и не знаехме дали ще ни изпраска веднъж, ще ни праска втори път и повече няма да бо… да вали.
Да си кажа: с Найден се познаваме само задочно, по заобиколни перпендукулярни пътища.
Нататък Худъфакиз Найден?
Няма как да не призная, че изпитвам сериозни затруднения да открия водещия мотив. Случиха се толкова необщократни неща, че сюжетът е невъзможен. Всеки образ скача в своя посока и не се връзва със съседния. Мога цял ден да обяснявам и май пак няма да се разбере КАК точно се случи.
Това му се вика перпендикулярна ентропия.
Нататък За произхода на вселената и серия от други необясними състояния
По време на 11-та поред Перпендикулярна (напречна) вселена досадих на немалко хора с тази история. Тя тръгна от един мой приятел, който е много добро момче, но е непрактично умен. Какво значи това? Ще разберете по-късно.
Та, казусът е следният: ако видите две хубави момичета, доста хубави, но първото е малко по-хубаво, правилно ли е да кажете, че второто е по-грозно? Може ли в една такава конкретна ситуация (на няколко изплезени мъжки езика) нещо, което ни харесва макар и в различна степен на слюноотделяне, да бъде гледано откъм грозното и гадното?
Ще ви спестя аргументите от диспута между програмиста и другите двама със свободни професии, защото ще стане досадно. Не ми е това мисълта. Опитвам се да обясня що е то да си непрактичен велосипедист (в аналогия с непрактичния ум на моя приятел) и какви са ежедневните ползи за колоезденето от нетипичните полети на мисълта? Готови ли сте?
Нататък Естетическа теория за напречното движение
Отговорността пред участниците в такива паметни събития е двойно голяма – да изживяваш и да го предаваш.
Двете неща обаче си пречат – живеенето и писането, карането и снимането. В удавения от образи днешен свят публиката е глезена. Иска предаване на живо, иска изоболие от картинки, движение, а това неусетно скрива живота. Вместо да го караме, ние го снимаме. Вместо да празнуваме, ние го регистрираме. Не е ли време за обрат?! Не е ли време за среден пръст?! А, Щипков?
Това е нещо като претенциозна теория, която удобно оправдава моя мързел… или несполука. Можех да кажа, че слънцето лошо (много) печеше, че бързах, че беше голям зор – беше.
Тц! Живея без да share-вам. Карам без да спирам. Нали, Пешо!? ;)
И така поне още десет пъти.
Като опитах да помисля, ми дойде следния тавтологичен извод: това беше най-универсалната перпендикулярна вселена. Видяхме, покарахме, изпотихме, изстрадахме от всичко, що се е случвало и някога ще се случва в точно този ендемичен байк формат: истерични пътеки, асфалт, слънце, дъжд, облаци в краката, пот пари очите и соли устата, черешов компот расте по клонака, джакузи в реката, врачани в гората… :D
Който е бил на тази девета Перпендикулярна, няма нужда да ходи на друга. Може и да се откаже от mtb-то, ако иска. Би трябвало да му е ясно вече всичко – есенцията на планинското колоездене, колкото и да е трудна за преглъщане.
Когато това е споделено с приятели, то не може да се забрави. Тумбеееньеее!
Мисля, че тазгодишното издание заслужава повече от всяко друго мотото „Оцелял!“ В смисъл, че след такива преживявания човек се чувства истински цял.
Ще обобщя накратко.
1-ви ден: 35 км припрян асфалт, компенсирани по-късно с дълбока, за сметка на това рядка и изключително промокаема калчица. Изпълни всички гънки по колела и телеса. После Белинташ, чудна подсичаща пътека, водеща до незаобиколима кръчма. После пак крива пътека ала Наковица без задна спирачка (жертва на калта).
Сигурно сте го чували този израз? В по-популярната си употреба значи билно каране нагоре-надолу с различни амплитуди, по-често резки. Въведено е като характерна велосипедна практика от известния родопски байкарон Атанака сан, още познат сред ближните и последователите си като Дишащия пътеки.
След първите три недостатъчни дни на Седмата перпендикулярна понятието придоби по-жив смисъл. Когато дъхът и тласъците на цялото ти тяло се събират в една тясна пътека, в още един оборот, през още един праг… Дааа! Това е равно на живот.
Мизерно кратък байкаронски живот! :D
Съжалявам, че няма да видите нищо от „равните“ пътеки, но живия живот трудно се улавя. Вижте някои от героите и техния блажен гърч – този път във физиономии и емоции.
