Не съм разполовен… в щуротийте
Мусала, освен че е най-високият връх на Балканите (и продължава да расте, между другото), е известен с най-малко още три неща: 1) големия човекопоток; 2) красноречивите графити (един сред многото е култовият „Сидере, куче, анатема!“ и 3) прекрасния обзор, който дава към околността – рилската, а и по-общата… ХорА из езерата не регистрирахме.
Ние, нали сме „по-така“, допринесохме за всичките тия три неща по един по-изкусен, даже ненатрапчив начин.
Нататък Пиши #%§ и да бегаме!
… планина обръщат.
Баба ми Минка обича да използва израза „един през друг“. Децата, особено през очите на бабите, са известни с нежеланието си да ядат. Такива делови и банални неща не ги занимават. Нещата обаче се променят, когато се съберат повечко и някой сладковкус братовчед даде челен пример. Тогава „ядат един през друг“.
Така е и с ходенето в планината. „Един през друг.“
Нататък Сговорни дечурлига
Това го разбрахме чак на втория ден, когато историята на Бен Тен и Иван с големия ‘жип започна да добива епохалните си, величествени очертания.
Не знам колко от вас си дават сметка, но да изкараш деца на някакво отдалечено, открито, голямо и според вас красиво място (например, планина) не е толкова просто.
Като започнем 1) от майките – те трябва да са съгласни или въобще да не знаят (не правете това у дома), или (най-чистия вариант) да са в чужбина; после, 2) трябва да не сте много сигурен точно къде отивате – ако знаете точно, няма да е интересно или направо ще се откажете, щото е трудно, дълго, ветровито… като не сте съвсем наясно, хем е интересно, хем не знаете с какво да се оправдаете, като се откажете; 3) трябва да имате хубаво вино, сухо мезе; 4) добра прогноза… 5) сговорчиви деца…
За още много други неща мога да се сетя, но най-важното: трябва да имате дълга, огромна история, която се случва веднъж на 1,000 години.
А за по-възрастните – само картинките без историята… освен ако Генчо не я разкаже пак ;)
В този блог милеем за планинското колоездене. Би трябвало да се забелязва. При всяка възможност гледаме да го подкрепим с това-онова: окуражителен вик, друг шум, някоя изцепка или пък снимчица.
Този уикенд заедно с късметлийското време ни предостави чудесна възможност. Около Драгалевци се случиха две състезания – по XCO (група мъже и жени от различни възрасти в стегнати и шарени трика пъхтят нагоре-надолу в гората… и така от 4 до 7 пъти, т.е. обиколки) и DH (не по-малко шарени, но по-така… екстремно разгащени се мятат надолу по корени и скали към хормоналното си обновяване).
Това е обяснение за лаици. Вижте малко.
Често ходим с Боби в планината, но за него този ден си беше истинско кръщение в особеностите на семейния характер.
Идеята дойде от вуйчо Васката – от х. Вихрен до Тодорките и обратно със смесена компания. С Боби се вързахме без никакви амбиции. Дядо му и той. Докъдето я докараме.
От камък на камък, от било на било, през премка и две преминахме почти целия траверс. Спряхме се чак пред Голяма Тодорка, че да не каталяса. И после назад.
Моят корав планинар!
Моята добра жена ме смята за будител. Аз се виждам с по-скоро неустановена роля, но в нейните очи явно съм високо. Гледайте да видите.
Цялата неделя я посветихме на съвсем банално есенно почистване – паяжини, прах, счупени керемиди. Най-високото беше покрива на къщичката в Горна Василица. Всичко това обаче е било за камофлаж, на който аз се подлъгах с наивен бригадирски ентусиазъм. Трябвало е да сме близо до Долна Баня и топлия контраст на следобеда. Защото в 3 часа точно Спаси ме качи виииисоко (не в метри). Вятър ме повя на бял кон… Бял беше, но пък кон!? По-скоро трабантът на самолетите – малко към интимно, но пък много свое… вътре из небето.
Много години по-късно, пред взвода за разстрел, Щуров щеше да си спомни… Оп, романите ми се преплетоха нещо.
Лятото хич не валя. Гъби нямаше. Тръгна дъждът, слънцето не закъсня, дойдоха избори и гъбите влязоха в дневния ред. Това ако не е заговор срещу демокрацията? :D
Спокойно, будно гражданско съвест! Дадохме своя глас и в името на приятния октомврийски ден, гальовното есенно слънце полазихме склоновете над Бодрост.
Отговор: жена и нищо… В описания по-долу случай тази житейска закономерност не важи, защото (1) имахме не жена, а две и (2) „нищото“ не беше съвсем нищо.
Но пък точно с този виц започна нашият (аз и Конушлиев) красив опит да въведем нашите по-добри половинки в изкушенията на зимната планина. Качване с лифта, разходка по облото било над Картала и безметежно връщане – да бъде, но не би. С вдъхновението и лековерието на нашите жени, с мълчаливото съгласие на Владо дойде и моето желание за импровизация. Каква е тая работа да се връщаме от’дето сме дошли?!
Само да вметна нещо преди да видите „скандала“. След като чу вица, моята умна жена пророчески заключи „Значи вие двамата сте нищото!“ Оставям ви сами да прецените.
Нататък Какво е нужно за скандал?
Аз обичам жена си повече от колоезденето и от всичко друго.
Тук някъде, може би, трябва да спра, защото как по-ясно да го кажа.
Все пак обичта трябва да се показва, освен казва… Поканата за тази разходка беше неудържима, не защото Спаси ми вярва безрезервно. Еле пък за маршрути в гората! Обаче предвид историята от миналата седмица просто нямаше как да откаже. Ще и покажа.
Зрелите хора знаят за смисъла от зимнината, новите капачки и семейната хранителна промишленост. Август е месецът за това.
Оказа се, че Пирин е половин сезон назад, мащерката едва прецъфтяваше, а и тези метафори са глупави. Най-важното е, че Борко-мухоморко влезе в семейния летопис като отиде от х. Вихрен до х. Синаница и назад.
