Още в петък предугаждах, че пак ще съм сам. То не е чудно де – с моите сложни програмни изисквания.
Мислех си, как гръмко и тържествено ще известя завършената си находка и с чувство на превъзходство ще споделя смесата от обида и байкаронско снизхождение. Обида, че ходя да се вра, да диря общото велосипедно благо, никой не идва с мен, а после сбират се и го карат. Като в приказката за косето-босето и лозаря. Аз копам, режа, плевя, пръскам, а те идват за гроздобера, даже по-лошо – сядат и пият. (През уикенда пих доста вино и май още ме държи таз вълна.)
Снизхождение, защото, Отче, прости им, те не зная какво изтърват!
Е, драмата все още не е изчерпана. Не е късно да влезете в игра без сценарий и ясен финал. Тоя път едва се измъкнах ;)
Драматизирам! :D
