Мисля, че тазгодишното издание заслужава повече от всяко друго мотото „Оцелял!“ В смисъл, че след такива преживявания човек се чувства истински цял.
Ще обобщя накратко.
1-ви ден: 35 км припрян асфалт, компенсирани по-късно с дълбока, за сметка на това рядка и изключително промокаема калчица. Изпълни всички гънки по колела и телеса. После Белинташ, чудна подсичаща пътека, водеща до незаобиколима кръчма. После пак крива пътека ала Наковица без задна спирачка (жертва на калта).
2-ри ден: Късметлийския… Отсега нататък ще чуете какви ли ни апокалиптични разкази за този дълъг ден. Всъщност, аз и Адаша Пасков имахме голям късмет: чисти гледки към Караджов камък, тясна пътека във фина мъгла, Родопското конче на юруш и когато започна да вали, ние си стояхме сухи и щастливи пред резен сланинка и лебец. Поспря и в почти пълен мрак и мъгла (явно тогава са се забърквали субстанциите на по-късното бедствие) с кратки и близки проблясъци заобиколихме хълма и започнахме да се спускаме към по-ниските и топли ридове след Планинско. Така и не ни валя… Чак когато започнахме да се хвалим, ни поля обилен, но пък топъл порой. Така е, като човек много приказва! После прегазихме реката, чийто мост бил 50-тина метра по-нагоре… Какво пък! Бунгалата на Сливка си бяха избавление, няма спор.
3-ти ден: Изключителен… чувствам се специален след него – заради страхотията на придошлата Арда, заради спасителния тролей, дивите прасета в порутената махала от другата страна, сърните по поляните над Русалско, заради топлите мекици и сока от дива ябълка там, поднесен от млада туркиня, женена в Швейцария („Не ме гледай така с тия дрехи“… вика :D ). Чудя се как да го опиша… и затова ще спра. В нашата байкаронска общност се говори много за какви ли не пътеки – култови, яки, избушващи, красиви, каменни, криви, невиждани, конски, чакри, мокри… тази, с която завърши този мой специален ден, е всичко наведнъж. Казах!
