С годините – нали Перпендикулярната вселена стана на 18 миналато лято – все по-болезнено изживявам един вътрешен конфликт. Нещо като хамлетовски синдром.
Искам да карам колелото на екс, пъна се да няма пропуск, да гоня. Ама искам и да снимам. Нищо да не изпусна – сценка, гримаса, екшън боч, светло-сянка, лъч и контраст. Едното обаче прецаква другото. Гоненото и на двете изморява.
Като цяло карането на колело е малко нещо овча работа. Забиваш поглед надолу в предния вело-задник или задна гума, натискаш на педалите, по завоите, връз камъните в такт с другарчетата и дишаш прахоляка. Речеш ли да снимаш обаче, трябва да се отлъчиш от чардата, да слезеш от облака прах, да излезеш от ситуацията, за да я видиш.
После блееш потен и самотен по баира… докато не дойдат следващите байковци.
Да караш или да снимаш? Това е въпросът.*
* Отговорът се получи дълъг близо 300 снимки. Дано не се отегчите!
