Ааа ам ходихме нагоре, връщахме се от Боянския водопад, станало времеее за обяд и аз си мисля на глас и му говоря:
– Филипе, сега ще изкачим ей тая баирчина и сме на Момина скала и … и се чудя какво да хапнем“
И той вика, без да очаквам да ми отговори:
– Ман(ж)иаааа (с едно почти доловимо ж)…
Това е автентичен и съдържателен откъс от крайобедния разговор между Големия и Малкия Пасков ден преди случилото се. Нечленоразделните удоволствия, за които опитвам (само опитвам) да разкажа, най-непринудено се случи да зовем с това по детски естествено и гладнишко “Манжиааа!”
“Преядохме!”, трябва да ви кажа.
Иначе доволният кулинарен сценарий има и една друга, гореща, по-ланшна предистория. В невинната 2006 г., когато жената и родата бяха все още само щастлива хипотеза, уважихме баба ни Вара от с. Катунци. Там, в горещия августовски ден, на стълбищата през смокиновите листа ни се представи силуета на Али Ботуш, както местните, а и по-окумуш туристите, викат на планината Славянка (историята с избора на това име би трябвало да е прелюбопитна…).
Точно по обед, в доказано най-горещия ден на август от лето две’иляди и шесто успях да внуша на половинката си, че можем да се разходим в тази посока. Изпитанието беше сериозно – не знам поради жешките лъчи и потта или заради чувството на вина пред изтощената ми жена, но трябва много да ми е харесало, че да си обещая скорошно завръщане… на крака или с две колела.
Пълният разказ може да прочетете тук.
Ъъъъъъъъъъъъъъъъъгггхххххх, защо не дойдоооооооххххххххххх?!?!?!!!!!