Отговорността пред участниците в такива паметни събития е двойно голяма – да изживяваш и да го предаваш.
Двете неща обаче си пречат – живеенето и писането, карането и снимането. В удавения от образи днешен свят публиката е глезена. Иска предаване на живо, иска изоболие от картинки, движение, а това неусетно скрива живота. Вместо да го караме, ние го снимаме. Вместо да празнуваме, ние го регистрираме. Не е ли време за обрат?! Не е ли време за среден пръст?! А, Щипков?
Това е нещо като претенциозна теория, която удобно оправдава моя мързел… или несполука. Можех да кажа, че слънцето лошо (много) печеше, че бързах, че беше голям зор – беше.
Тц! Живея без да share-вам. Карам без да спирам. Нали, Пешо!? ;)
И така поне още десет пъти.
