Първо да уточним – с никой не сме се карали, просто покарахме в северозападното кьоше на Стара планина. А това се оказа сравнително успешна семейна терапия… а?
По предложение на половинките за празниците се оказахме в с. Воднянци и неговите Три къщи… а на хоризонта тъмнееше загадъчно Миджур. ‘Баси и нееротичното име!
Все още ме навяват неприлични асоциации с името, но, всъщност, при дадените обстоятелства мястото си ги заслужи.
Оставихме колата в с. Долни Лом, качихме се бодро до с. Репляна и от там хванахме най-утешително сенчестия път на Земята… С приближаването на билото облаците потъмняха и сбутаха звучно. После, докато похапвахме, заваля ситно. Ентусиазмът да се качим до Миджур се скисна. Масовите консултации (ще рече, консултации на маса) с местните капацитети, наперената строгост на Гранична полиция, а и времето не ни вдъхновяваха за смел щурм… Силуетите на очакващите ни съпруги хвърляха неведра сянка върху плахия ни авантюризъм (това го казвам като литературна шега… добре де, като полу-шега).
Отскочихме набързо до пътеката, огледахме, гризнахме леко дръвцето, колкото да не е без хич, и се спуснахме в меланхолична кал към с. Горни Лом.
Тук размахмвам юмрук и заканително мърморя „Айл би бак, Миджур!“
