… или всякакви разни, съидейни
Няма как да не призная, че изпитвам сериозни затруднения да открия водещия мотив. Случиха се толкова необщократни неща, че сюжетът е невъзможен. Всеки образ скача в своя посока и не се връзва със съседния. Мога цял ден да обяснявам и май пак няма да се разбере КАК точно се случи.
Това му се вика перпендикулярна ентропия.
Нататък За произхода на вселената и серия от други необясними състояния
По време на 11-та поред Перпендикулярна (напречна) вселена досадих на немалко хора с тази история. Тя тръгна от един мой приятел, който е много добро момче, но е непрактично умен. Какво значи това? Ще разберете по-късно.
Та, казусът е следният: ако видите две хубави момичета, доста хубави, но първото е малко по-хубаво, правилно ли е да кажете, че второто е по-грозно? Може ли в една такава конкретна ситуация (на няколко изплезени мъжки езика) нещо, което ни харесва макар и в различна степен на слюноотделяне, да бъде гледано откъм грозното и гадното?
Ще ви спестя аргументите от диспута между програмиста и другите двама със свободни професии, защото ще стане досадно. Не ми е това мисълта. Опитвам се да обясня що е то да си непрактичен велосипедист (в аналогия с непрактичния ум на моя приятел) и какви са ежедневните ползи за колоезденето от нетипичните полети на мисълта? Готови ли сте?
Нататък Естетическа теория за напречното движение
…не да умреш, a да вземеш стръмна, крива, тясна и хлъзгава sерпентина. S всички тези епитети, може ли да не е било хубаво?
Да sпрем с аналогиите, защото първата във вселената надпревара по вземане на 101 Sерпентини е безмислено да се уподобява.
Благодарение на Руси ще се пренесем на един от мнооогото завои в галактиката.
Отговорността пред участниците в такива паметни събития е двойно голяма – да изживяваш и да го предаваш.
Двете неща обаче си пречат – живеенето и писането, карането и снимането. В удавения от образи днешен свят публиката е глезена. Иска предаване на живо, иска изоболие от картинки, движение, а това неусетно скрива живота. Вместо да го караме, ние го снимаме. Вместо да празнуваме, ние го регистрираме. Не е ли време за обрат?! Не е ли време за среден пръст?! А, Щипков?
Това е нещо като претенциозна теория, която удобно оправдава моя мързел… или несполука. Можех да кажа, че слънцето лошо (много) печеше, че бързах, че беше голям зор – беше.
Тц! Живея без да share-вам. Карам без да спирам. Нали, Пешо!? ;)
И така поне още десет пъти.
Всеки, който чуе този израз, ще се сети за нещо изтъркано, за някаква имитация и пълно отбиване на номера. Тук недейте да извръщате преситена уста. Предупреждавам ви! Тази славянска манджа става все по-добра.
Признавам си, че когато в петък се разбрахме с Кривите да ги водя към Алиботуш, се усъмних в себе си. На няколко пъти, като сепване, незнайно откъде ме бодваше тревогата, че нещо няма да е наред. Че няма да мога, че пътеката ще се е променила… най-страшното – аз съм се променил и няма да е същото. Ще ги подлъжа с неловки думи и красиви спомени. Така е с несъприживяните чувства. Не е много ясно докъде ще те отведат, а когато са се превърнали, да си го кажем направо, в старческа сантименталност, най-напреко стигат до разочарованието. Без съмнение, имам силна страст и редица лични истории около Славянка, но без критична маса от свидетели, ако не броим Гошето и Адаша… а беше толкова отдавна. Сигурно затова е и тази обремененост.
Нататък Претоплена манжиаа
Ще караш или не – това е въпросът в Пирин. Дойде време да подходим методично и аналитично – отвъд драмата на този общобайкаронски въпрос.
Четири висши математики, трезв-пънк поглед към живота, шосейна шапка на главата и безброй татуировки са гарант, майна, за безпристрастен анализ. Това е пешеходецът Щипков. В ролята на бели вело-мишки са пет екземпляра в ярки дрешки, разнородна телесна маса, образование и сходен блясък в очите.
Кой ще пресече Пирин по-красиво? Коварно задание.
Като опитах да помисля, ми дойде следния тавтологичен извод: това беше най-универсалната перпендикулярна вселена. Видяхме, покарахме, изпотихме, изстрадахме от всичко, що се е случвало и някога ще се случва в точно този ендемичен байк формат: истерични пътеки, асфалт, слънце, дъжд, облаци в краката, пот пари очите и соли устата, черешов компот расте по клонака, джакузи в реката, врачани в гората… :D
Който е бил на тази девета Перпендикулярна, няма нужда да ходи на друга. Може и да се откаже от mtb-то, ако иска. Би трябвало да му е ясно вече всичко – есенцията на планинското колоездене, колкото и да е трудна за преглъщане.
Когато това е споделено с приятели, то не може да се забрави. Тумбеееньеее!
Мисля, че тазгодишното издание заслужава повече от всяко друго мотото „Оцелял!“ В смисъл, че след такива преживявания човек се чувства истински цял.
Ще обобщя накратко.
1-ви ден: 35 км припрян асфалт, компенсирани по-късно с дълбока, за сметка на това рядка и изключително промокаема калчица. Изпълни всички гънки по колела и телеса. После Белинташ, чудна подсичаща пътека, водеща до незаобиколима кръчма. После пак крива пътека ала Наковица без задна спирачка (жертва на калта).
Чувал съм, че някои от симптомите на критическата възраст са неориентираното поведение и студено-топлите вълни.
И наистина, как бихте възприели трима зрели мъже, които пред топлия минерален басейн, потната биричка, цвърчящата скара, изящния слог на Мира, масажите на Лелята и Каката*, избраха тропота на мартенския дъжд, подпухналите от влага хълмове, хрускащия пясък (дори и в ушите), малешевските драки и студ. Абе… объркани личности.
Днешната малка история се помества в не чак толкова голямата, но все пак характерната космология на мацакурщината. Гръцките думи не са уместни, особено когато става дума за Мацакурово, мацакурци и нашенските му самобитни прелести.*
Важното в тая аналогия е, че чистата кладенчова вода върви с тинята. Особено в Мацакурци. Казано инак, хрупкавото върви със суровото, вкусното с жилавото, пътеката с клека, умората с радостта, печалбата със загубата, селския шадраван с вмирисаната риба… (Вече съжалявам, че не го снимах, Павка!)
