Редовните читатели на този щурав комикс са наясно, че от известно време се пъна върху един въпрос от всемирно мтб значение – има ли над дефилето караема връзка между Крупник и Тисата? Надявах се да сложа точка на този въпрос по един категоричен начин и по-скоро май отрицателен.
Както обикновено става в живота, отговорът не може да бъде прост и ясен.
И на Галилей, и на Милко, и на мен ни се иска да се върти, но велосипедната луна си има и тъмна страна.
Първо да се извиня, че в тази история пак няма диалози. Не че не си говоря сам, но дали трябва и това да слушате?
Имах редица срещи, и разговори водих, но бяха по-скоро делови.
Като изключим намека за „овчаря“, който не съм сигурен че разбрах. Ловците са хора със сурово чувство за хумор. От тънките им усмивки заподозрях и известен сексуален момент. Не бях с клин. Сочеха ми като пример най-младия авджия, който имаше забодено на шапката проскубано перце. Бил му го дал „овчаря“. Младия се оказа от Благоевград, шосейкаджия, с три Обиколки на България. Братя шосейки, внимавайте! Над Крупник в мъглата вилнее Овчаря. Ууууаааа!
И без него това място не е за хора в ликра. Много друса. :))
Привързан съм към Крупнишките баири и т’ва е!
Надявах се почивните дни да ме огрее слънце, да ме обвие есенна топлина и най-подир да покарам. Покарах… малко, но яко. Сутринта се навивах, че няма да вали много, но като поех по склона над дефилето и заваля силно, и мъгла падна, и студено ми стана.
Намереното обаче ме сгря. Имам амбициозен план, който добива все по-ясно и по-сладко очертание. Пътеката е от най-прекрасен вид.
Слизането обратно ми даде възможност да си припомня, какво е да оцеляваш сред мокрите крупнишки камъни с 100 милимитров твърдак. Жална ти майка!
Ако преди да влезе в Кресненското дефиле от север човек погледне леко нагоре и вдясно, ще види по сипея хоризонтална черта. Нямах особени илюзии, но какво пък – око да види, крак да стъпи. Хубав повод за надъхана есенна разходка.
Чудех се дали да взема колелото, но го дадох предпазливо. Изтеглих дългата клечка. Защото има пътека. По-скоро козя или за други животни… поне четирикраки.
Дивни и рядко виждани места.
Верни на древната тевтонската мъдрост: едно връткане, не е оборот… отидохме пак в Крупник.
Поредното ни поклонение е в жанр „мамутско лежерно“ и затова снимките са оскъдни, задъхани, но и показателни. Ако не знаете, „лежерно“ значи всеки според себе си и своите извратености. Тъй де, всеки го вЪрти различно. Почитателите на продължителния хамалски… труд забиха дълбоко в гората, Пацо и Джанджи гонеха дивото (по-скоро тях ги гони*), а нашата част е би. Прекарваме се двойно. Само истинските манЯци – садистичният баце Вуте и мазохистичният Бокич – го правят всичко наведнъж – дълго, диво, двойно – давай го насам!
ИзврЪтеняци.
––––––
* Историята е истинска и включва срещи с нервни прасета и катерене по дървета.
Февруарското слънце е измамно, както и надеждите, че след Кресненското ханче няма да има сняг. Тънък, хрупкав и после кишав – извади ми въздуха.
Трябваше да се действа по-стегнато, щото имах време до 11 ч. Тръгнах по пътя над банята в Горна Брезница. Склоновете бяха екстра за каране, но не и пътя. След втората серпентина видях нещо отсреща ала „по-си-струва-бутането“, което прерасна в носене.
Пътеката е супер, но я изгубих. Надежда има, че води към билото. Някой друг път… с надеждите. Нататък Нещо като прекарване
Не се сдържах, пък и щеше да е грехота в този закъсняло топъл ден, да не наобиколя оная крупна велосипедна дестинация. Предишния път зърнахме една коса пътека, дето чакаше.
Нещата за мен не текнаха особено сгравящо, но добрата мотивация и темпо разкършиха дръпнатото ми от студ тяло, само пръстите ми, уви, не! Колосален физичен проблем.
С известна припряност и доста предпазливост се спуснах от Смолни връх, но пътеката си беше там. И като почна едно, две, много – думи нямам. Дано не ви втръснат празните красоти… празни от велосипедно съдържание.
Ама представяйте си, де!
… и други „амммм“ табиети.
Няколко пъти вече съм коментирал и с други хора, че планинските колоездачи (байкърите, с една дума) не карат колело. Те лежат и се снимат сред тревички, цветенца и нечии говна… по случайност витаят и в облаците.
Онази събота се оказа особено подходяща за този благодатен „спорт“.
Тази седмица нямах намерение да ходя тъдява… но нещата се обърнаха, когато Любчо невинно попита „В неделя свободен ли си?“.
Крупник ми е слабост и нямаше как да го оставя за масова консумация без лична дегустация.
Бойките байкърски редици щурмуваха билото с вдъхновение, за да се разбият дребни в гледките.
Връщането към Крупник и прилежащите му неопознати територии се оказа добър начин да прекратя приключенската сушина… в Сушица.
Изоставих Галфона малко преди село Кадийца и хванах ясен черен път. Единственият му кусур беше леда в долната част, който по-горе се превърна в червена лепкава кал. По едно време ми писна и хванах храсталака.
