Нагоре-надолу с крака, колела и други приключенски работи
Аз, Спаси и група (някой би казал „отчаяни“) ентусиасти се извлачи до в. Мусала. Ентусиаситите се спуснаха на колела обратно, а кибиците зяпаха и овековечаваха.
Нашето собствено отчаяния започна някъде в клека преди Ситняково след цял ден чекнене по билото между Мусала и в. Шатър. Ноо… Трионите, Малка Мусала, Иречек, Сфинкса и Дено са покорени.
От статистическа гледна точка това бяха двата най-горещи дни за последните няколко години, през които от географска гледна точка ние се оказахме в с. Катунци (близо до Петрич) при бабата на Спаси.
Тогава, от горещината явно трябва да е било, ми дойде на акъла да се разходим из Алиботуш (Славянка по учебникарски). Няма да разказвам как реагираше (проточи се) на това моята друга половинка… но не беше по-малко тежко от жегата и мухите.
Това беше втората за нас, иначе официално трета, успоредна права в посока Родопите.
Маршрутите, местата и баирите си бяха типични ала накавщина (термин добил популярност покрай извратените и многохилядни велосипедни и преди всичко „равни“ изкачвания на Наско от Пловдив), но пък закотвянето ни в пампоровския хотел не беше най-добрата идея, освен алиби да мотивирам Спасиното идване.
Сега като гледам не мога да повярвам, че това е ноември месец…
Приятна среща на Хладилника, полашкахме се в 66 и дружно издрапахме до Черни връх. След задължителните възстановителни ритуали се отправихме към с. Железница с много позиране, лафче и моабет.
Щастливи ергенски дни ;).
Отне ни три посещения, докато намерим правилния начин да пресечем р. Ергуля.
В зората на велосипедното движение с няколко различни по състав и размер компании трасирахме прехода от Витоша през Плана към Лозен. Пътеката от х. Пейова бука до Пасарел скоро след това биде окепазена от дърводобива, а онази от Ловната хижа още вълнува велосипедни сърца.
Какво ли се случва с Бесния – тогава бледен, но вече несъмнен талант на българската байк сцена ;)
