В околностите на яз. Кърджали и х. Боровица за няколко дни успяхме да обиколим някои от местните забележителности – някои по-поп, а други не толкова.
Перперикон е интересно място, но вече обрасло с телевизионни образи, до Утробата пътеката е чудесна и картинките по дърветата си ходеха със Спаси. Чиляка е друга манджа.
Посветих се на бригадирска романтика и упадъчни уклони в непоклатимия монумент и дух на „ранния социализъм“.
Разгледах музея на Пеьо Пенев, градския музей, който с незначителни вметки всъщност използва експозицията и архивите на Националното бригадирско движение… Евалата!
Едно незабравимо каране по януарски. Трябваше просто да се качим до х. Тръстеная и да се спуснем към Еленов дол…
Слънчевият януарски ден започна да приключва, когато решихме от Седемте престола отново да се върнем на билото. Е, от това било видяхме само далечните светлини на София, а в самата нея се озовахме чак към 23.00 ч. след мразовито, хлъзгаво и въз тъмно спускане към с. Лесков дол и Своге.
Прескочихме до Скопие за малко улички, джамии, някои други места и добра музика.
Пътуването, особено наобратно след цяла нощ подскачане и известно дремане на един радиатор, не беше от най-забавните преживявания, но старият квартал на Скопие ми хареса заедно с овнешките кюфтета и албанския хляб.
В два последователи дни се разходихме първо с Любчо, а после и с Владко, из южните храсталаци на Лозен и хълмовете над Пасарел.
Отново дирихме пътеката към Пасарелския манастир, но този път беше по-лесно. Стори ми се по-кратка и по-безинтересна от предходните случки в този район… тогава имаеш търсене, губене, стари останки и прочие поводи за думи… (фотограф е Любчо).
… ама хубава!
Бяхме на гости у „братчеда“ в едно дивно пернишко село. Допринесохме за разрухата, изгорихме част от дворния инвентар, понахлузихме богатия гардероб и се разнесохме по подиума… разредихме с благи питиета, таратор и подправихме въздуха.
Сърдечни поздрави от бул. „Хан Кубрат“, Щуров и Манджуков.
Аз, Спаси и група (някой би казал „отчаяни“) ентусиасти се извлачи до в. Мусала. Ентусиаситите се спуснаха на колела обратно, а кибиците зяпаха и овековечаваха.
Нашето собствено отчаяния започна някъде в клека преди Ситняково след цял ден чекнене по билото между Мусала и в. Шатър. Ноо… Трионите, Малка Мусала, Иречек, Сфинкса и Дено са покорени.
От статистическа гледна точка това бяха двата най-горещи дни за последните няколко години, през които от географска гледна точка ние се оказахме в с. Катунци (близо до Петрич) при бабата на Спаси.
Тогава, от горещината явно трябва да е било, ми дойде на акъла да се разходим из Алиботуш (Славянка по учебникарски). Няма да разказвам как реагираше (проточи се) на това моята друга половинка… но не беше по-малко тежко от жегата и мухите.
Нашите хора се бракуваха в свойски и непринуден кръг.
Смесихме се бързо и до някаква степен, както и предлаганите питиета. Танци-манци, речи, но не пречи… Хората от заведението и те станаха част от играта, която в един момент прерастна в плачка. Аз не бях там, не видях… само чух. Фотото си го подаваха Манджуков и по-малко Щуров.
И този юли не пропуснахме да посетим любимото ни по-свое море.
Интересното бяха гледките от скорошната буря, посещенията на гости от Княжево (предимно), спонтанната дискотека и други течностно повлияни емоции.
