Щуротийки

Да снимаш срещу слънцето винаги ми се е струвало по-занимателно отколкото да застана между него, острите му януарски лъчи и да черпя с пълен обектив от удобно осветения свят.

Друго е да решеш срещу косъма…

Тази прищявка носи и рискове, особено ако си забравил слънчевите си очила, крема срещу изгаряне и иззад пряспата изскочи Горския, с който уж от безопасно разстояние, от вкъщи си спорил за/против „зеления сертификат“ ;) Ха да те видим сега!

…

Някои неща остават в сянка, с много шум и лилави петна. Но все пак трябва да се опита. Специален поздрав за всички участници, фирми, софтуерни инженери и снежни ентусиасти.

Внимание! В поста има имиджови внушения.

Нататък До Мечит и обратно

Когато дойдат коледните и разните сродни празници, дългите трапези, семейните ритуали и щедрите пожелания, по телевизията неизменно пускат „Сам вкъщи“. Чак тогава цялата атмосфера добива класически ореол.

Това се вика традиция. Така се вика и карането из Кресна по Нова година. Може да няма интрига, може Маколи да е вече наркоман, може и да сме на електрички, но Кресна си е задължителен филм.

А с това януарско слънце се превърна в пълен мтб кич.

Нататък Сами в Кресна

Сетих се за този празник, като видях датата. По-младите не си спомнят, но едно време на 7 ноември празнувахме Великата октомврийска революция.

Ние не направихме революция като покарахме из Витоша, но цветовете бяха жарки, падналата шума дебела, а на „Дедо Мацо“ вкусно.

Класици.

Нататък Великата октомврийска Витоша

Тая вече банална фраза може да не вAжи за ваксините и общественото здраве, но е неотменим закон за запазването на телесния и психически интегритет на колоездача, осмелил се да прекрачи… по-точно, да завърти педал из Бочландия, Враца.

С това име са известни склоновете над с. Згориград, където нашите неуморни приятели от VratsaTrails не спират да отварят нови велосипедни хоризонти. Както спомена един стресиран колега от Румъния: Those fucking Bulgarians are crazy! За да не изпадам в непремерени обобщения, ще огранича тази ярка максима до местните идеолози на понятието и практиката Bo4 for life.*

Снимките са недостатъчни, за да илюстрират богатството на емоциите и трепетите, които изпитва всяка невинна mtb душа, попаднала във врачанските селения.

Едно е ясно, освен да карате, трябва да можете и да ходите. Бутането нагоре-надолу в Бочландия не е грях.

Караш или бягаш. ‘секи сам си преценя!

* За произхода на тази житейска философия можете да прочетете още малко тук.

Нататък ‘секи сам си преценя

Има-няма вече петнадесет години разказвам истории от перпендикулярния свят – неизменни драми, неординерни картини, обрати и незаменими щастия.

Но няма да е късно да надзърнем към човешките връзки, които изгражда тази велосипедна мистерия. Идваше ми да го нарека „любоф“, но изпитах заслужен свян към семейната аудитория и непоправимите имиджови щети, които могат да нанесат някои весели асоциации с уредите в нашия бранш – курбели, педали и пр.

Действителността отдавна е опровергала половата хомогенност на нашето вело общество. Ехеее, колко половинки са се намерили, на какви изпитания са се подлагали, а сигурно са се и разпадали… Но да не правим сантиментални отклонения.

Става дума за приятелства. Докато гледате редицата от (да не се лъжем) еднообразни кадри – някакви шарени хора, тука-таме голи, размахват телеса и колела насред планинските стихии, – не можете да не забележите някои проблясъци, трудно доловимо ухание, есенция във въздуха между двама, но може и повече участници… Потърсете ги!

Все едно когато пръднеш, да има кой да те разбере, приеме и съучастнически да ти отговори… а не, ей така, възмутено да се отвърне.

За това говорим – дует, оркестър, цяла перпендикулярна симфония.

Нататък Поне двама, но може и повече

След време, в някой зноен ден като днешния, докато седя на масата, застлана с позахабена карирана мушама, докато лениви следобедни мухи кацат върху дисплея, а аз плъзгам артритен пръст по прашните сектори на някой архаичен хард диск, ще попадна на тия снимки и ще си река: „Ееей на това каране усетих, че съм отживелица!“

Но милата ми жена, обляна в лековита светлина, ще се пресегне през масата, ще ме погали по рехавата, но облагородена от мъдростта на годините коса, ще ми сипе от разгазираната галонка и кротко ще ми внуши: „Още ставаш!“

[Сепнато към патетично] Но това време още не е дошло!

Arise, arise, riders of 26-ци!*
Spokes shall be shaken, rims shall be splintered,
a coil day, an aluminium day, ere the snow melts!
Ride now, ride now, ride! Ride for ruin and the carbon’s ending!

… отеква в главата ми класикът.

* Архаичен размер колела, все по-рядко използван в актуалното планинско колоездене, чийто отчаян адепт е и пишущият тия нелепици.

Нататък Чичо се върна

По всяка вероятност няма да можете да ги преброите вярно.

Точно толкова объркани останахме двамата със Зеро, когато след един много изнурителен ден над Крупник въпросите останаха повече от отговорите, противоречията повече от изводите.

Сигурно съм споменавал, но конете и останалият копитен добитък са в особен брачен съюз с mtb-то. Като в класически турски сериал в този брак има много щастливи моменти, недоразумения, съкрушаващи обрати, небръснати злодеи, неизяснени роднински връзки и изгубени велосипедни души. Разбира се, финалът идва с протяжен кадър под драматичните лъчи на отиващото си слънце и двама мъже, обляни в съл… в солена и грапава пот.

Ето я и нашата неподправена история.

Нататък Колко коня виждате на картинката?

Нищо драматично не се случи! Бързам да го кажа, макар някои от картинките, които ще видите, да ме отвяха към думите на Борис Христов, дето ги изпя Tодор Колев… таа сега си подсвирквам, макар и фалшиво.

лови мухите и ги пуска

Няма как по друг начин да се опише самохвалното безплодие на нашето занимание. Всеки здравомислещ човек би се замислил преди да се изхлузи от топлото одеало и съблазнителния допир на жената, да се натовари в колата и под унилия априлски дъжд да тръгне към безцветните баири оттатък, по асфалта. Малко по-нагоре дъждът преминава в сняг от тромави, заблудени снежинки.

човек си прави селфи и го пуска

Гората е празна от всякакъв шум. С пухтенето си двама чичовци на средна възраст известяват за неуместното си, но упорито присъствие. Съскат ските по тежкия сняг. Няма небе, няма земя. Една фигура сама…

Е, и фотографът, но не задълбавайте толкова! Поредната инсинуация.

Нататък Като човек самотен

Извинявам се за дългото мълчание, но обещаният рестарт продължи по-дълго от очакваното. Колелото е още в бокса, а климатичните условия около забежките към Черни връх нито веднъж не предполагаха нещо кой-знае-какво за споделяне – не и от видимия спектър…

Дойде време да сменим посоката. Оригиналният план предвиждаше изкачване до връх Белмекен, но опасността пак да се озовем на „черен“ връх и дебалансиращите му мъгли ни бутна у лево, където слънцето огрява.

В преследване на дупките между облаците се озовахме на Каменити чал и откъм по-хубавата страна на пантенето. Нека тя бъде и с вас!

Нататък План Б като Белмекен

В средата на 90-те на миналия век, когато излезе Уиндоус 95, доби популярност една магическа формула, едно универсално заклинание, един мощен екзорсистки жест, който решаваше всички житейски неудачи.

Изминалата година се оказа доста бъгава, почти колкото Уиндоуса… ;) Налагаше се често да излизаме, после пак да влизаме. Нерядко на някои от нас се показваше и син екран. Затова дойде време да ударим „ресет“ бутона.

Нататък Рестартирай и ша са опрай