… или рецепта за обикновено XC по короядски.
Бяхме единодушни, че готвим едно стандартно крос-кънтри – дълги и плавни изкачвания, средно до голямо разстояние и местни забележителности. Даже се екипирахме с подходящите колела.
Обратът настана с лека промяна на подправката. Вместо начален асфалт, сложихме щипка неравномерно обрасла пътека. Гумите почнаха да издишат, манджата завря, времето напредваше и се наложи да импровизираме…
Получи се изненадващо добре!
Сигурно очаквате някакво гениално прозрение… или, по-вероятно, някое съвсем банално заключение?
Най-голямото удоволствие, разбира се, идва с най-големия риск.
Преди година пак ходихме до Полена и Черниче, но тогава малко се прекарахме. Дойде ред да се върнем (с повече биячи за кураж) и да си съберем „провала“ с лихвите.
В този ден светлината не беше много вдъхновяваща и трябваше да измислим друг мотив. Няма „линия“, няма гледки – стига с общата естетика! Днес ще си говорим на байкаронски диалект.
Та, освен с Великата китайска стена на гледките районът на Симитли е известен и с Малката Юта – сух, неизследван пясъчник между Полена, махала Реката и село Черниче.
Забравихме си камиончетата и лопатките, но не и колелата. Кой иска да играе?!
По западните ни български крайнини има една специална линия. Нещо като укрепена линия, велика китайска стена на гледките. (Аз сам я построих ;)) Захласнеш ли се веднъж, няма отстъпление.
Тя се намира на едно точно разстояние от рило-пиринския „висок фронт“ – достатъчно близко и също толкова високо, но не прекалено. Започва някъде от Скрино, може и Фролош, спуска се към Каймаканци през Логодаж, Горно Лешко, може и Падеш… за да стигне до най-бойните коти на Докатичево, Брестово и Смолни връх над Крупник. Там е моят окоп, мойта топла землянка.
От време на време ген-щаба и разни адютанти идват на оглед, проверка на бойния дух. Лъскам байонета, заставам мирно и докладвам.
На западния фронт всичко е спокойно.
Нашето занимание е рисково, дебнат ни опасности отвсякъде. Физически страдания, умора, трън в гумата, бримка по блузата… любвеобилна жена, мили деца, дето направо могат да те заличат от света на mtb. Всичко това е някак си поправимо обаче.
Най-необратимото прецакване е да „караш“ пеш. Ще ви го обрисувам така: Вече месец си късаш мокасинките от работа. Било е студена зима. Купил си нова рамка и вилка (убийствено зелено). Подаряваш любимите бонбони на жена си. Обичате се. Малкият спи… с лека душа се товариш на колата и отпрашваш към ново място в планината. Вече те чакат. Сваляш багажа от Астрата и…
Този път го карам по-делово – без драми, лиги и сополи. :D Богат съм вече на впечатления и се каня да взема трезви решения.
Признавам си – от неразрешени казуси ме сърби. Пътеката между Брестово и Потока ме боде като осил в отдавна изпрано джърси. Тъй де, като магаре съм, но не обичам да запъвам на същия мост. Разкрасявам си маршрута с друго изкачване, неясно спускане до едно лично място и чак после деловата част.
Като казвам лично, не значи, че е мое. То си има свои очертания, усещане, което личи… а и ми предизвиква нови бодежи. Шугава работа :D
Още в петък предугаждах, че пак ще съм сам. То не е чудно де – с моите сложни програмни изисквания.
Мислех си, как гръмко и тържествено ще известя завършената си находка и с чувство на превъзходство ще споделя смесата от обида и байкаронско снизхождение. Обида, че ходя да се вра, да диря общото велосипедно благо, никой не идва с мен, а после сбират се и го карат. Като в приказката за косето-босето и лозаря. Аз копам, режа, плевя, пръскам, а те идват за гроздобера, даже по-лошо – сядат и пият. (През уикенда пих доста вино и май още ме държи таз вълна.)
Снизхождение, защото, Отче, прости им, те не зная какво изтърват!
Е, драмата все още не е изчерпана. Не е късно да влезете в игра без сценарий и ясен финал. Тоя път едва се измъкнах ;)
Драматизирам! :D
Уважавам научния подход, любопитен съм като цяло и затова работата ми по обърканите байкаронски записки не се изчерпа с тяхното огласяване.
Следва обстоен анализ и контекстуализация на емпиричния материал. Нека да разширим Брестовишкия хоризонт.
Паролата беше „вдясно над реката“. Нямаше нужда да я следвам буквално, но това, както страхът ми от неотшумелите болежки, рошавия терен, бързането към не-много-ясно-накъде, умората и асфалтовия финал, са подробности. Важно е байкаронското положение, а то в този район (според запознати експерти) върви към ескалация . Мдаа!
Повечето от вас са подочували за Хегел, но ако не знаете за байкароните – това е вече пропуск!
Повече за тази вселенска зараза може да научите от хрониките Джипиес на интернетните чичета с клинчета с автор ТъпотоКопеле (известен сред просветените кръгове на ен-циклопедистите и с редица други имена). На страница единадесет, Глава XIX от този незаслужено пренебрегван от диалектическата наука епос за титаничната борба между доброто и злото, чистото и скверното, шосето и черното се споменават за първи път байкароните и тяхната мистериозна мисия на този така хубав, но и твърде непрост наш свят.
Предишният опит завърши едва ли не във вир с вода, а сега потънах в зелено до шия. Казват, че е полезно за очите, та, да започнем терапията сега.
Петъчната сутрин я посветихме на узрелите ягоди, черешите, а след обедната яхния бръмнах с Голфа до Падеш, или по-точно – между Падеш и Габрово, на разклона за Дебочица. Има си табела за любопитните.
Целта беше скрития „Св. Архангел Михаил“… или по-скоро, пътеките към целта :D
