Това е гара разпределителна за БОЧ-ове и БОЧ-лета от всякакъв размер и се намира от обратната страна на баш Бочленда в района между Лакатник и Бов.
Към дестинацията се подхожда в състояние на пълно душевно равновесие, увереност и спокойствие. Предозирането води до временни тремори и синдрома на меките колена. Прекомерното зяпане и чудене може да предизвика трайна велосипедна малоценност.
Нататък Гара Боч
Ноември месец е под знака на врачанските особености на характера – мъгли, студени и влажни утрини, бело-сиви остри скали, „Гарванец“, Omsight и други постижения на местните велосипедни герои.
Откъм Враца тръгна и приказката за БОЧ-а. Не съм много сигурен какво значи, ама те, легендите така се раждат. Някой изцепи нещо звучно, друг (т.е. аз) не го разбере много добре, ама, нали фразата казва много и баш на място, та ти се лепва на жаргона.
Ето го и Малкия БОЧ! Иде реч за един скален венец току под село Бов и празния (сега) селски водопад. Точно там аз, за себе си, лично разбрах какво значи БОЧ, макар и в бовско издание за камерен състав.
Страшно е! Кратко е. И осмисля целия ти ден.
Нататък Малък бовски БОЧ за камерен оркестър
От Паметника към Пещерата е една от онези пътеки, дето все търпят отлагане. Айде друг път… тоя път има нещо по-екзоточно… това ни е под носа… и така цяло десетилетие сигурно :)
Сега вече снегът се стопи, белият бус върви и компанията не беше за изтърване – врачани, щури и приятели в два буса и един топъл мартенски ден.
Пътеката погълна цялото ми внимание, тъй че снимки от нея следващия път. Сега само атмосфера… и бира.
Нататък Щуртур на Лакатник
… и други двама с тях.
Не съм сигурен дали сплотената ми аудитория е наясно с този сюжет, но още когато стигнахме Бов, интригата потече със страшна сила.
Ведър карибски климат, задушевни разговори и пориви от ентусиазъм… на талази от север. Красота и изящество.
Някой недоволен от сериала? :D
Това е новият опиум за масите, утехата за онеправданите класи, въздухът, водата и слънцето на тъжните велосипедни зими… :D
Южният склон над гара Бов.
Миналия път стана като „клан-клан, недоклан“, та затуй без дълги увещания поехме по огряния януарски склон на велоходизма. Туй еклектично философско понятие иде да обясни ходенето като каране.
Мисля, че задобравям. С Адаша даже обсъждахме авторството на ръководство „Основи на семейното договаряне“ или „Трактат на добрия мтб съпруг и баща“… Не съм сигурен дали ви се чете!? ;)
Започна с едно невинно кривване от правия път към Бов след един семеен пикник. Като ви казвам, че семейсвото е чудесно нещо в почти, почти всяко едно мтб измерение – вервайте ми! Чудесна пътека под далекопровода. Изкатерих се донякъде и преспах с твърдото намерение да намеря началото по-горе. Останалото са само красиви велосипедни подробности…
Дълго време мина от последното целодневно връткане и при първата се удала възможност лапнах стръвта. Ентусиасти за Очин дол – един билюк. Небето беше синьо, облаците розови на пимбяни точки, демек – светли хоризонти.
Снежецът по билото на Пършевица разбута здравия разум на Любчо, но радикалната опозиция в групата пред Милановския хоремаг доминираше. Припевът на бабите, мастиката, а и да не се излагаме пред чужденците (How typical!), подтиснаха всекий консервативен напън.
Двама малки туристи на разходка около с. Заселе, водопада и пролетните морави.
Спряхме возилата на площада в Заселе и бързо намерихме горната кръчма… доста приятен хотел със страхотна кухня. С натежали кореми се спуснахме до поляните над водопада и там се отдадохме на безметежен айляк. Ако я нямаше навалицата, щеше да е още по-добре.
Много орехи, кестени, ябълки, къпини, гъъъби и други есенни благини около с. Бов.
Разходихме се от с. Гара Бов по реката ногоре в посока х. Тръстеная. Стигнахме до езерата, но хижата не уважихме. Радвахме се и събрахме доволно количество диви плодове. Не подминахме и т.нар. Вазова къща, а гъбите изядохме в масло и малко притеснение.
Едно незабравимо каране по януарски. Трябваше просто да се качим до х. Тръстеная и да се спуснем към Еленов дол…
Слънчевият януарски ден започна да приключва, когато решихме от Седемте престола отново да се върнем на билото. Е, от това било видяхме само далечните светлини на София, а в самата нея се озовахме чак към 23.00 ч. след мразовито, хлъзгаво и въз тъмно спускане към с. Лесков дол и Своге.
