В нашите среди има един лаф за бойлера, който стопля атмосферата в неловки ситуации, когато колелото се оказва повече от излишна вещ.
Все пак, в по-добрия случай, когато не се налага да го носиш, на колелото можеш да се подпираш. Работи като парапет.
Проблемът идва, когато се окаже, че парапет вече има…
Нататък Разходка с парапетТова е накратко mtb-то… край село Глогово.
Един ден след 3 март отидохме недалеч от Гложене. През едно дере на север от Тетевен. Там е пълно с дълги и тесни долини, от които возвисяването изглежда просто, но винаги се оказва доста остро.
Да не говорим пък за спускането. Тъй де, падението. Там работата стана от bo4, та на глог. Пътеката се оказа един малък Гарванец с Искра посредата.
Най-ръбестото от двете. Сещайте се!
Нататък Возвишение и падениеПодозирам, че мръснишчката част от съзнанието на колцина(?) ще извика някакви разгулни картини с шарени джърсита, фулфейсове и други предпазни средства? Ето, вижте зрялата аудитория от корицата как се е разпищолила!
А работата е, че аз този четвъртък нямах рибаунд в задния шок. Как ви звучи?
Това значи, че като те прасне някой камък, корен или друг твърд елемент от заобикалящата те среда, задната част на велосипеда първо се сгъва и после със засилка, рязко, ударно се разгъва в gluteus maximus-а, т.е. удря през краката в задника. Рибаундът на шока (задния амортисьор) е призван да омекотява този процес. Така колоезденето в планината от мазохозъм, от аграрно изтъпление и пълен лом се превръща в изтънчено светско, даже метро удоволствие за доволни чичовци.
Та да се върна към началото… С голямо удоволствие (с рибаунд или без) ви представям последната продукция на Метроголден байкър за възрастни (и недотам) колоездачи „Клатене из Балкана: Добрила, Сакарица и цяла редица страстни имена“.
Прочети ощеНавярно сте разбрали, че ако не друго, то през последните няколко месеца имаме много време за размисъл.
Напосред тоя дълбок и всенароден брейн-сторминг и аз без да искам се натъкнах на някои неоригинални прозрения: „Абе, не е лошо да си лежим, дори и когато стоим!“
Така е. Ставам сутрин и не ми се става. Излизам от вкъщи, ама някак си свиквам да не излизам. Абе, така рутинно, подмолно ти се преобръщат навиците. И ти е едно удобно, сънено… Иначе онлайнения живот, работата си вървят с несекваща и най-бодра сила…
А и вече сме на възраст. Трябва да се кротнем, да си караме по познатите междуселски пътища… Съвсем актуални мисли.
Нататък си отиваха нещата, въпреки че ми се обади Любчо. Прави ми предложение за каране, ама иска да ставам рано. Адаша и той му се спи, не иска да става по нощите. „На Любчо му е лесно – Рибарица му е в селския район…“ Тия мисли се утаяваха в мътно нежелание. „Кога ще ви дойде акъла!?“ – сложи капака жената.
Всичко това го обяснявам, за да мога точно и само сега, завинаги да заявя: „И все пак Корояда се върти!“ Фатална и вдъхновяваща е природната сила.
Нататък Преломни времена?
Това го разбрахме чак на втория ден, когато историята на Бен Тен и Иван с големия ‘жип започна да добива епохалните си, величествени очертания.
Не знам колко от вас си дават сметка, но да изкараш деца на някакво отдалечено, открито, голямо и според вас красиво място (например, планина) не е толкова просто.
Като започнем 1) от майките – те трябва да са съгласни или въобще да не знаят (не правете това у дома), или (най-чистия вариант) да са в чужбина; после, 2) трябва да не сте много сигурен точно къде отивате – ако знаете точно, няма да е интересно или направо ще се откажете, щото е трудно, дълго, ветровито… като не сте съвсем наясно, хем е интересно, хем не знаете с какво да се оправдаете, като се откажете; 3) трябва да имате хубаво вино, сухо мезе; 4) добра прогноза… 5) сговорчиви деца…
За още много други неща мога да се сетя, но най-важното: трябва да имате дълга, огромна история, която се случва веднъж на 1,000 години.
А за по-възрастните – само картинките без историята… освен ако Генчо не я разкаже пак ;)
Съвсем в реда на нещата зимните месеци наложиха в репертоара на „Щуротийки“ по-камерни изпълнения – Кътина, Локорско и тук-таме нещо около Благоевград. Този уикенд се очертаваше подобен вариететен тур със специални танцьорки от Майна таун… Те обаче ме врътнаха. Трябваше да компенсирам рязко и отново да мъстя.
Наранените чувства водят до ексцесии, но и до епични художествени сублимации. Като нацупена блондинка трябваше да ударя нещо близо до Пловдив – Карлово и Кочмара – пък нека ги боли! Ревността върти педалите на света.
Засуквам фуста и дискретно разголвам бедро…
Какво е характерно за нея? Големи амплитуди и отсечени движения. Върли склонове, влажни мъхести камъни от всякакъв размер, гнили клони и ланшни листа…
Рипай сега, да те видя!
Играта си е игра, карането си е каране, но когато го правиш с приятели се превръща в истина, споменът от истината в легенда, а легендата в мит… ;) …после, евентуално, написваме и Библията!
Истинско хоро в околностите на Зелениковския манастир, Амбарица и изкарващо въздуха слизане към с. Черни Осъм. Нека музиката да свири! Ще пишем друг път.
Този ден трябваше да е по-хладен, но при нас се случи задушен от мъх, слънце и гледки от най-разен порядък.
Поехме от село Мирково с идеята да се качим до Старопланинското било и да дирим сгодни пътеки за спущането. Не бяхме сами – Голфове, цигани, червени боровинки, малини и други. Изобщо дивно населен край.
Черните пътища обаче доминират. Те биват няколко типа: за каране, за бутане, за носене, но са винаги пътища… кой ги кара тия? Пътеката към Буново беше изключение, което си струваше.
