По време на перпендикулярната вселена не е рядко да се чуе фразата: „Това ми е за последно… Много е асфалтът, няма да дойда повече… Това бутане е ужасно – баста! … Бах, ужасно ме боли главата! … Счупен съм и скърцам! … Млад съм, а това е тъпо! … Не мога да го карам! … Умирам!“
Падаш, но скоро се оказва, че пак ставаш! Умираш, но след вечеря се връщаш.
Лазаре, стани и върти!
Нататък Връщане от оня свят…Има-няма вече петнадесет години разказвам истории от перпендикулярния свят – неизменни драми, неординерни картини, обрати и незаменими щастия.
Но няма да е късно да надзърнем към човешките връзки, които изгражда тази велосипедна мистерия. Идваше ми да го нарека „любоф“, но изпитах заслужен свян към семейната аудитория и непоправимите имиджови щети, които могат да нанесат някои весели асоциации с уредите в нашия бранш – курбели, педали и пр.
Действителността отдавна е опровергала половата хомогенност на нашето вело общество. Ехеее, колко половинки са се намерили, на какви изпитания са се подлагали, а сигурно са се и разпадали… Но да не правим сантиментални отклонения.
Става дума за приятелства. Докато гледате редицата от (да не се лъжем) еднообразни кадри – някакви шарени хора, тука-таме голи, размахват телеса и колела насред планинските стихии, – не можете да не забележите някои проблясъци, трудно доловимо ухание, есенция във въздуха между двама, но може и повече участници… Потърсете ги!
Все едно когато пръднеш, да има кой да те разбере, приеме и съучастнически да ти отговори… а не, ей така, възмутено да се отвърне.
За това говорим – дует, оркестър, цяла перпендикулярна симфония.
Нататък Поне двама, но може и повече
Няма как да не призная, че изпитвам сериозни затруднения да открия водещия мотив. Случиха се толкова необщократни неща, че сюжетът е невъзможен. Всеки образ скача в своя посока и не се връзва със съседния. Мога цял ден да обяснявам и май пак няма да се разбере КАК точно се случи.
Това му се вика перпендикулярна ентропия.
Нататък За произхода на вселената и серия от други необясними състояния
По време на 11-та поред Перпендикулярна (напречна) вселена досадих на немалко хора с тази история. Тя тръгна от един мой приятел, който е много добро момче, но е непрактично умен. Какво значи това? Ще разберете по-късно.
Та, казусът е следният: ако видите две хубави момичета, доста хубави, но първото е малко по-хубаво, правилно ли е да кажете, че второто е по-грозно? Може ли в една такава конкретна ситуация (на няколко изплезени мъжки езика) нещо, което ни харесва макар и в различна степен на слюноотделяне, да бъде гледано откъм грозното и гадното?
Ще ви спестя аргументите от диспута между програмиста и другите двама със свободни професии, защото ще стане досадно. Не ми е това мисълта. Опитвам се да обясня що е то да си непрактичен велосипедист (в аналогия с непрактичния ум на моя приятел) и какви са ежедневните ползи за колоезденето от нетипичните полети на мисълта? Готови ли сте?
Нататък Естетическа теория за напречното движение
…не да умреш, a да вземеш стръмна, крива, тясна и хлъзгава sерпентина. S всички тези епитети, може ли да не е било хубаво?
Да sпрем с аналогиите, защото първата във вселената надпревара по вземане на 101 Sерпентини е безмислено да се уподобява.
Благодарение на Руси ще се пренесем на един от мнооогото завои в галактиката.
Отговорността пред участниците в такива паметни събития е двойно голяма – да изживяваш и да го предаваш.
Двете неща обаче си пречат – живеенето и писането, карането и снимането. В удавения от образи днешен свят публиката е глезена. Иска предаване на живо, иска изоболие от картинки, движение, а това неусетно скрива живота. Вместо да го караме, ние го снимаме. Вместо да празнуваме, ние го регистрираме. Не е ли време за обрат?! Не е ли време за среден пръст?! А, Щипков?
Това е нещо като претенциозна теория, която удобно оправдава моя мързел… или несполука. Можех да кажа, че слънцето лошо (много) печеше, че бързах, че беше голям зор – беше.
Тц! Живея без да share-вам. Карам без да спирам. Нали, Пешо!? ;)
И така поне още десет пъти.
Сигурно сте го чували този израз? В по-популярната си употреба значи билно каране нагоре-надолу с различни амплитуди, по-често резки. Въведено е като характерна велосипедна практика от известния родопски байкарон Атанака сан, още познат сред ближните и последователите си като Дишащия пътеки.
След първите три недостатъчни дни на Седмата перпендикулярна понятието придоби по-жив смисъл. Когато дъхът и тласъците на цялото ти тяло се събират в една тясна пътека, в още един оборот, през още един праг… Дааа! Това е равно на живот.
Мизерно кратък байкаронски живот! :D
Съжалявам, че няма да видите нищо от „равните“ пътеки, но живия живот трудно се улавя. Вижте някои от героите и техния блажен гърч – този път във физиономии и емоции.
Обикновено тук става дума (или образи) за щуротийки. Този ден беше запълнен от една наистина голяма и истинска щуротия… оп, Щуропия :D
Намерихме се малко над с. Бориково – почти средата на тази епична транс-родопска авантюра. Подкарахме към отвъд-баирното Киселчово, откъдето с натежал корем се върнах към Арда… точно след четвъртото пиво.
Класици!
Отново из Родопите с клуб „Крива спица„.
Вторият път ни събраха в Пещера, за да поемем все нагоре към с. Равногор, където прекарахме първата палаткова вечер. Спускането на следващата утрин към яз. Въча оправда очакванията. Някои удариха бонус и през с. Черешка.
След това ни очакваше пладнешко катерене към с. Осиково и х. Персенк. Третият ден: с. Михалково, м. Лисечево и подножието на в. Баташки снежник. За финал през четвъртия ден се свличахме дълго към Пещера.
Няма нищо по-хубаво от лошото време… Историческата първа перпендикулярна вселена протече в бутиков вид… поради лошото време и експерименталния си характер.
Част от опитните мишки бяха Спаси и Крис, но само като придружаващ транспорт (тяхна е и гледната точка). Сборният пункт беше в Нареченски бани, а първата вечер на х. Пашалийца ни задъждяви здраво. На другата сутрин кандиса и безметежно стигнахме х. Преспа (наистина е царицата). Третият ден останахме сухи, защото напуснахме основната група, която посети Белинташ. Яд ме е!
